Политиката срещу изкуството

27 Април 2012

« назад

Таня Стоянова, Стефан Стоянов

„Таванът на политиката е прагът на изкуството!”

Радой Ралин

На 23-ти април се навършиха 90 години от рождението на обичаният писател, сатирик и дисидент Радой Ралин.

 

Той винаги с упование казваше: „От изкуството по-хубаво НЯМА!”

Написа и: „Не се състоя срещата ми с моя живот…”

Премина през Света отдаден на изкуството.

Не измени на честните си позиции при всички репресии срещу него през времето на диктаторския режим, отказа всички държавни постове, предлагани му след „промените”, за да остане верен на творчеството си. Както споделят за него приятелите му: „Малко са хората, издържали се изцяло само от произведенията си.” Всичко, което искаше Радой, беше – да се издават творбите му. Точно затова върна множество награди – възприемаше ги като обидни подаяния, на фона на липсващите от книжарниците /дори до ден днешен/ негови книги.

 Не отговаряше на действителността засвидетелстване на почит към делото, личността му, изявени и утвърдени  най-вече чрез таланта му, без да е налице отпечатване на томовете му. Нито една негова книга не се намира по книжарниците, сякаш никога не е съществувал! И не само негови творби не се предлагат: правилото може да бъде изведено за следените и спираните от цензурата през време на тоталитарния режим. Няма го Борис Априлов, нито има и единствено неунищожено копие от спряна  през 1957г. пиеса - „Дяволското огледало”, написана в съавторство с Радой. 

Списъкът е дълъг. Не чухме подобаващ прочит на „Гора зелена, вода студена” от Георги Божинов, охарактеризиран от службите като „Един истински Солженицин на българска почва” и предизвикал „вой в съветското посолство”, както пък пише в дневника си Борис Делчев. И може ли да бъде намерена спряната и иззета някога „Хляб от трохи” на Иван Динков. Има ли в тъмните дебри на неотворените досиета конфискувани книги, списания, вестници, сценарии, пиеси, стихове, есета, забранявани интервюта.

Иззето е от дългата ръка на ДС и не може да се открие за справка дори в най-богатата книгохранителна съкровищница  в България, каквато е Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”, скандалното някога интервю–разговор за проблемите на младежите между Радой и Димовски, отпечатано през м. ІІ 1977г. във в. „Народна младеж”. Интервюто, предидвикало тогава апокалиптичен взрив в ЦК и ДС, дал началото на безброй репресии срещу възторжено коментиралите го,  може да бъде възприемано като българският завоалиран отговор на подписаното през 1975г. Хелзинкско споразумение, в частта му за защита правата на човека, намерили широк отзвук в останалите страни зад желязната завеса, като „Харта-77” в бивша Чехословакия, например.

Не прозвучат ли те  пред широката публика, означава, че една страница от българската история ще остане ненаучена, а ненаучените уроци, за съжаление, се повтарят. Грубите нарушения на човешките права днес остават без протест. А с колко майсторство, сила и въображение са се противопоставяли на режима чрез изкуството си авторите, израснали и формирани като личности и творци в свободна България. Колко оригинални и точни, поразяващи право в целта са коментарите на обикновените хора, колко наясно са били те с правата си, и колко свободомислещи, за което са били подслушвани, донасяни, запечатани в архивите, за които свои изказвания са платили със свободата си, дори с живота си. Уви,  не сме свободни и днес, без пълен достъп до изкуството от миналото, до истината за миналото.

Как протичаше един ден в дома на Радой Ралин.

Писателят, отдаден на изкуството, четеше и твореше денонощно – във всяка възможна минута. Реагираше спонтанно от прочетеното върху самите полета на  книгите, изписваше целите вътрешни, а и външни обложки с мнения за съдържанието, автора, идеи и разсъждения върху обществения, политически и културен живот, събития и личности, управляващите. Извеждаше си  и изясняваше основните постановки и на сутринта беше готов със синтезиран израз на позициите си, претворени в епиграма или стихотворение.

След любимия му, изнесен от него утринен концерт, състоящ се от части от негови песни като: „Че да критикуваш, трябва да рискуваш/служба и любов, и свобода…”  или „Аз съм набожен, чуй ме, Земя,/буйна и тревожна е мойта душа…”, или, в някои дни: „Аз съм безбожник, чуй ме, Земя…”; после идваше ред на рецитациите. Споделяше с огромно задоволство и нескрита радост на всеослушание току що написаното и винаги питаше Стефан: „Добре ли е? Разбира ли се?” Стефан най-често се присъединяваше към създадената вече от Радой еуфория. Понякога, макар и рядко, даваше свое мнение или своя редакция.

След този задължителен сутрешен ритуал, Радой хукваше към редакциите. Често казваше, че само да стигнат до  издателството, произведенията вече са популяризирани – някой вече ги е прочел, споделил с други, те с други и т.н.

Както пише Пушкин в прекрасното си римувано обръщение „Към приятеля стихотворец”: „Поетите ги хвалят всички, периодичният печат ги храни…”

Навярно Радой би искал да се вглъби още повече в писането и по-всепоглъщащо да му е отдаден. Веднъж сподели: „Ако не се грижех сам през всичките години за двете си деца, щях да напиша по-обемни, по-мащабни произведения.” Освен отглеждането на децата си, сам посреща и безбройните си гости. Пишейки при него, поканен в дома му, изкуствоведът професор       Димитър Аврамов често му е предлагал да отпраща от вратата прииждащите, за да не  прекъсват  творческия процес и на двамата, но Радой категорично отказвал с думите: „Всеки ми дава по нещо!”. Колко повече им е давал той – личи от посвещенията върху стотици книги от негови по-млади приятели и приятелки – млади творци.

Много от напиращите, обаче, се оказаха изпращани ченгета. Макар вечно подслушван,  докладван подробно, не са малко и случаите, в които Радой ги е разколебавал. Бившият КДС често е прилагал срещу следените т.нар. мероприятие „М-50”, състоящо се във вербуване на разработваните за доносници. Радой е разколебавал някои от агентите, с години идеологически подковавани и обучавани в „чекисткото изкуство” и ги е преобръщал. Други е респектирал – ръкописите на един от най-отявлените служители от висшия ешелон на ДС - Чавдар Тепешанов, още са в архива му за мнение.

Но, съдейки по случилото се с Радой, а и с нас, със Стефан: при не толкова агресивен наплив отвън, при не така диво връхлитащите вманиачените скрити или явни представители на тяхната  „революционна” партия,  бихме се занимавали с най-присъщото ни, в което някога успяхме двамата заедно, в съавторство, за кратко да се потопим – изкуството,  и това бяха най-хубавите ни години като семейство. Противодействието на този масиран натиск отвън, ни костваше излизането от тези релси завинаги. „Тихият фронт” е фронт, а фронтовата линия предполага война. На бойното поле можеш да правиш скици, но няма да нарисуваш „Тайната вечеря”, можеш да напишеш стих, но не и няколкотомен роман, да изсвириш мелодия с уста, но не да създадеш симфония или да запишеш албум. Мащабното изкуство предполага наличието на защитено пространство, а домът му беше „бойното поле”.

Постоянното криене от „големия брат”,  правил не един опит  да се добира до творческите му планове, с цел „да предотвратява в зародиш нежелани процеси и явления за страната” /ключалката, счупена отвътре някога, се въртеше леко във всички посоки, а в досието, водено от ДС срещу   Стефан са документирани планове за домогване до произведенията му/, постоянното съмнение за следене от подставени лица, постоянното разкъсване на времето, обуславят  формите, в които Радой въплъти таланта си, душата си.

Предвоенните години, военните, следвоенните, после „тихия фронт”, постсоциалистическата истерия – не  се намери мирно време, мирно кътче за „срещата с неговия живот”.