Наред с нерешените проблеми на лустрацията у нас и всички, произтичащи от това вредни зависимости на демократичната ни държава от комунистическото и прилежащото му ДС-братсво, дърпащи страната на към дъното на всевъзможните класации, не се е състояла лустрация и в духовната сфера.
Ако не е етично журналист, служил в репресивния апарат на комунистичсеска България, днес да дава оценки на събития и личности - политици или общественици, колко по-неетично е да се изучават в училище писатели-доносници, получавали за предателство срещу други писатели или за произведенията си заплата направо от комунистическите тайни служби, част от чиито звена са били изпълнителни отряди за физическа разправа с истинските интелектуалци у нас, както и за "мокри поръчки". В същото време, автори, ликивидирани или низвергнати при съветската окупация на страната на 9-9-1944г., забранени и изличени и до днес, макар след 10.11.1989г. привидно реабилирани, да не присъстват с нито едно свое произведение - Яна Язова, Чавдар Мутафов, Фани Попова-Мутафова, Змей Горянин, Райко Алексиев и др.; или появяването им да е толкова епизодично, колкото изключение, потвърждаващо правилото, каквито са случаите с Кирил Христов, Александър Геров или Атанас Далчев, чийто паметник се издига в Унгария, сред десетте най-велики преводачи на Шандор Патьофи. У нас не се намира и книга с негови произведения, да не говорим за паметник, или подобаващо разширено изучаване. 
Не може учебниците по литература за осми клас да започват с доказания агент от Държавна сигурност Николай Хайтов - пръв доверен човек на комунистическия диктатор  Тодор Живков, и за чиито произведения все повече доказателства сочат, че са присвоени от други автори, а у подрастващите да се наслагва това име като "основополагащо" в литературата ни. Дори столично читалище носи името му,  а лустрацията трябва да започне именно от там. Но този истински дебат не се състоя.
Същото важи и за учебниците по история. Зад драстичните престъпления и убийства от времето на Хитлеризма и Сталинизма и Втората световна война, от които комунистическите правителства уж се разграничават с края на войната и в края на култа към личността през 50-те години, "новите" - само по име, но не по същност - диктатори, като Тодор Живков, прикриват престъпленията и жестоките убийства, извършени от самите тях, с помощта на репресивните им органи за сигурност, със същата едничка цел - запазване на едноличното им управление. В учебния материал днес- официално, в уроците, какво да кажем за учителските интерпретации по темата,   времето на тяхното управление се представя все така фалшиво, както и по времето на режима. А жертвите на техните репресии, сред които са и жертвите на "възродителния процес", техните деца и внуци, все така неовъзмездени, са принудени да подължават да слушат лъжите и сърцето им да се свива за погубените им близки.
Още Брехт е писал в своето стихотворение "Литературата ще бъде изследвана":
"Тези, които ги слагат на златни кресла, за да пишат,
ще бъдат питани от онези,
които са им изтъкали дрехите...."
но дотогава...